Първите 20

Качвам някои от архивите, които сме запазили, като пример за безмилостната клеветническа кампания на която бяхме подложени през 90те години. Без да влизам в много детайли, искам само да кажа, че мен и на нас никога не ни беше даден шанс да отвърнем и да се защитим. Измислените истории, взети назаем като от някаква криминална хроника, имаха за цел да дискредитират мен като проповедник, както и църквата като общност. Всичко това се смете под политическият килим на про-европейските амбиции на българският политически елит, който след престъпните режими на Беров и Виденов, окончателно банкрутирали държавната хазна, през 1997 година отправи поглед към Европейският Съюз и неговите фондове за присъединяване. Едно от условията за принадлежност към европейските политически структури беше разбира се установяването на религиозна търпимост. 

Анти-сектантските истерии на националисти и червени бяха взели да стават достояние на твърде много места и така се подготви плавната промяна в държавният курс спрямо протестантските общности. Никога обаче, никой в българското обществено пространство не пое отговорнист за тези действия, нарушили правата на толкова много хора и на нас като протестанти. Компромата "секти" беше трайно настанен в подсъзнанието на българското общество и според мен може да бъде активиран във всеки един момент ако и когато е нужно да бъде неутрализиран някой. 

Оставям на вас да си направите заключенията.

ВНИМАНИЕ: Материалите са високо токсични, четете на ваш риск :) 

Здравей апостол Георги.

Искам да споделя нещо, за които се сетих като прочетох първата част на хрониките.

Преди години работех в МВР и от моя колежка в службата научих, че човекът, който е отговарял персонално за "работата" на службите срещу теб и църквата се казвал Олег Манев. Този човек във връзка с работата си многократно е чувал евангелието. По това време службите изземаха аудио и видеокасети за "експертизи".

От колежката ми разбрах, че малко след това синът на Олег Манев станал наркоман, а преди няколко години самият Манев починал от рак. Не знам дали в края на живота си този човек, който е бил противник на божието дело се е покаял.

Благословения за теб и цялото семейство.

Весела

 

До моите зрели братя и сестри в Христос

Пиша този мейл до всички вас, които смятате себе си за част от църквата, т.е. не само формално членство, но в сърцето си ви е грижа за дома и вярвате в църквата като родена от Бог и отъждествяваща се с Неговото дело на земята.

Радвам се, че имах възможноста да служа в църквата през изминалите три седмици. Въпреки, че пътуването ми до България не беше само заради това, работата свързана с църквата зае основна част от моето време. За което се радвам.

Както вече знаете, моето основно послание по време на това посещение беше посланието за зрялост и призива към зрялост. Наближавайки 20та годишнина на църквата, усещам повече и повече нуждата от това да говоря като зрял християнин и лидер на зрели хора в църква Прелом. Императивно важно е да хванем това, ако ще успеем за в бъдещето.

Зрялостта е нещо като невидим, но задължителен участник в живота. Ако я няма, всички страдат от това. Ако е там, всички се възползват, но не винаги разбират, че именно тя е причината за това.

Помислете за това: има ли нещо в националната ни култура, което да отбелязва настъпването на зрялост в хората и да просвещава всички относно важноста на този момент? Помислете също така за културата на семейството, в което сте израстнали. Можете ли да кажете, че вашето семейство е разбирало добре съзряването и адекватно ви е приготвило за отговорностите, с които то се характеризира?

А Църквата? Мислейки за българската християнска сцена, колко зрялост виждате в нея и доколко новото поколение от вярващи, което се роди в годините след 1989 година, разбира важноста на тази духовна динамика?

С риск отново някой да ме обяви за "черноглед" (за моя радост, други хора го наричат същото това нещо "реализъм" или "обективизъм"), моето лично убеждение и наблюдение е, че зрялоста е неразбрана като цяло и от националната ни култура, и в повечето семейства, и в българското християнство. Радвам се да кажа обаче, че има и достатъчно изключения, които ни дават основание за надежда, че можем да променим резултата дори в нашето поколение. 

От стандартните стереотипи, че мъжа е зрял, след като е бил в казармата, а жената след като е родила, до тенденцията на това за 40 годишни мъже и жени да се говори като за "момче" и "момиче", имам достатъчно причини да вярвам, че трябва да се говори доста за зрялоста - духовна, личностна и дори като общество.

Такова благословение е за мен да видя семействата в църквата. Довчерашни тинейджъри са днешните майки и бащи. Довчерашните мъничета са днешни тинейджъри.

Остарвяме ли или съзряваме? Двете не са тъждествени понятия.

За съжаление един от страничните нежелани ефекти на остаряването е развиването на цинично отношение - към Бог, вярата, доброто, хората. Много по-лесно за някои хора да се настанят на кушетката на циник, който е решил да не очаква много от себе си, но и да не даде това право на другите. Циниците стават наблюдатели на театъра на живота, винаги критикуващи ставащото на сцената, вътрешно убедени в лошия или посредствения край на пиесата.

Мечтателите виждат проблемите, но не пускат мечтите си. Особено, ако тези мечти са вдъхновени от Исус.

Преди 20 години, Бог вложи в мен мечтата да видя църквата възстановена. Да направя всичко, което Той ще поиска от мен за да оставим зад себе си църква, по-добра от тази, която аз заварих през 1989 година, когато станах вярващ.

Но знам и друго - това не е задача само за един или дори двама или трима. Ще започне с мечтата, с визията и вдъхновението, което Бог ще даде на един, двама или трима. Ще премине в съгласие между тях и ще нарастне в църква, тогава, когато една цяла общност - майки, бащи, семейства, неженени, млади, възрастни - всеки, който Бог призове да е част от Тялото, сподели тази мечта.

В зрялост ние можем да говорим за грешките, греховете, недоразуменията, проблемите и несъвършенствата - без обаче да пускаме мечтата, идеала и вдъхновението си от Исус.

Пиша това, понеже започвайки да описвам и публикувам това, което си спомням за послените 20 години, искам да няма недоразумение относно моите мотиви и намерения.

За мен по-важно е бъдещето, което Бог има за църква Прелом, Апостолска Реформирана Църква и националното видение ЕДИН МИЛИОН, а не миналото, било то добро или недотам добро.

През последните години ме е държала и мотивирала вярата в бъдещето, което виждам, че Бог има за нас като духовно семейство, за България като нация. Това бъдеще обаче не е гарантирано. Нищо не е гарантирано. Обещанията на Исус са "Да" и "Амин" що се отнася до Неговата воля, но това не означава, че те автоматично ще бъдат установени на земята. Има битка за Божият план и всеки от нас трябва да направи своята част, за да видим това добро бъдеще, което Бог има за нас да стане реалност - както в личният ни живот, така и като църква и като нация.

Аз съм готов, а ти?