Първите 20

Не мисля обаче, че всички разбираме дълбочината на тази добра вест - спасението по благодат. Отнема години преди тази истина да проникне дълбоко в нашето съзнание. Множество ситуации, в които се проваляме по един или друг начин, само и само да се върнем отново при кръста на Исус, и да почерпим сила от Неговата прошка и възкресение.

Аз например, до ден днешен като се събудя сутрин, не спирам да мисля за това колко незаслужено е спасението ми, и колко изумен съм и до днес, че Бог се е занимал с мен, и ме обича. Това е истината! Аз съм изумен от това. Не знам дали аз бих умрял за себе си на кръст. И ако случайно ми кажете, че никога не сте стигали до място да сте разочаровани от себе си до такава степен, може би е време да се помолите Бог да ви отвори очите за истинската дълбочина на нашата изгубеност. Само тогава можем да оценим истинската мярка на Неговата прошка и любов.

Казвам всичко това, за да кажа следното: исках да познавам Бог още на 5 годишна възраст! Мислех за живота и смъртта. Исках да знам кой е сътворил небето и земята. Същевременно се чувствах недостоен. Убеден съм, че Святия Дух се е движел над моя живот от ранна възраст и ме е привличал към Исус много преди да съм можел да осмисля тези термини.

Майка ми и баща ми работеха като лекари в Ямбол, където израснах до 6-та си година. Никой в семейството ни не говореше за Бог или вярата. Дядо ми Георги, на когото съм кръстен, умира когато аз съм само на 4 години. Той е бил един от първите вярващи в Генерал Инзово - село, което се намира недалече от Ямбол. Той, заедно с други съселяни, започват да се събират и да изучават Библията. Приемали са протестантски мисионери и са изучавали Библията от Царигадския превод, познат като протестантски по онова време. Баба ми, обаче, остава православна и е била много против дядо ми и неговия фанатизъм, както е бил известен той тогава.

Убеден съм, че неговите молитви са отключили движението на Святият Дух в моя живот, дори да нямам реални спомени от дядо ми Георги. През 2006 година, само месец преди леля ми да почине, тя ми предаде Библията на дядо Георги с думите: "Запазих тази негова Библия през годините, но не знаех за кого беше. Сега знам, че е била за теб. Дядо ти би бил толкова щастлив, ако можеше да види това, което правиш!"

Въпреки тази индиректна връзка с българското протестанство в ямболския край, аз не считам себе си за потомствен протестант. По-скоро считам всичко това за дело на Божията благодат. Израснах като добър грешник в семейството на добри, честни и изключително любящи, и загрижени родители, които обаче в много отношения бяха силно оформени както от националната ни култура, така и от наложените от комунизма норми на мислене и поведение в онези години. Мразя комунизма не само за злото, което е причинил в живота на милиони хора, но и за доброто, което е възпрепятствал да се случи. Какъв ли щеше да е животът на моето семейство, ако комунистите не бяха иззели земите на моите пра-дядо Никола и дядо ми Георги? Какъв ли щеше да е животът на семейството ни, ако майка ми и баща ми, след години  влагане на сериозен труд и посвещение в успешните си кариери на лекари, бяха получавали заплати, каквито лекарите получаваха в същото време в свободния свят?

Всичко това, обаче, бледнее пред най-голямата празнина в живота на хората, а именно липсата на директно, непосредствено взаимоотношение, връзка с Бог чрез Святия Дух.

Тази именно празнина ме караше да съм същевременно търсещ и ядосан. Търсех истината. Вярвах, че има такава. Но не можех да я намеря. Последва моето разочарование от всичко - от семейството ми, от мен самия, от приятелите ми и от комунистическата система. В 10-ти клас започнах да чета "Мисли" на Блез Паскал и бях поразен от нещата, които този човек беше оставил за поколенията. Семето беше посято.

След това започнах да чета Сьорен Киркегор и търсенето ми се увеличи. В 11-ти клас намерих една Библия и започнах да я чета. Бях убеден, че има Бог, но не знаех как да стигна до Него. Ходех в православните храмове, опитвах се да говоря с попвете. Един от тях ме попита на колко години съм. Когато му казах, че съм на 16, той ми отговори, че ми било рано. Ядосах се още повече. Не ми беше рано за партита, пиене, приятелки и всяко друго греховно нещо, но според него ми беше твърде рано за Бог. Реших да не приема това за отговор и продължих да търся.

Военната си служба изкарах в Ансамбъла на ГУСВ, което се оказа решаващо за нещата, които имаше да се случат в моя живот в този период, а именно 1988-1990 година.

Професорката ме подготви за изпита в ГУСВ и съм сигурен, че фактът, че съм бил дългогодишен певец в хор Гусла, както и това, че бях неин ученик, е изиграло роля да се окажа в Ансамбъла на ГУСВ. Този Ансамбъл, разбира се, е бил явно някакво творение на пропагандният отдел на Строителни войски, понеже се пееха основно песни в прослава на партията! Не мога да повярвам дори до ден днешен, че в продължение на 2 години всичко, което правихме беше да обикаляме из страната с цял автобус войници и да изнасяме пропагандни концерти пред трудоваци. Такъв идиотизъм явно може да бъде измислен само в една комунистическа система!

Но такава беше реалността тогава и ние бяхме благодарни, че казармата ни се състоеше основно в това през първата година да бъдем тормозени от старите войници и да пеем по разни поделения, а втората година се очакваше от нас да тормозим новобранците и да пеем по разни поделения. Само дето аз и една група войници приехме вярата в Исус Христос през септвември 1989-та година и това промени всичко. Не само живота на отделните хора, но вярвам, до голяма степен и живота на целия този Ансамбъл.