Нямам дори капка съмнение, че спасението е по благодат. Ще рече - не по моя заслуга, а изцяло поради това, което Исус Христос извърши на кръста - Неговата смърт беше моето наказание за моите грехове. Неговото възкресение беше моето възкресение от мъртвите. Исус не дойде да умре и възкръсне самоцелно, или за да докаже нещо. Той дойде заради мен и теб, заради човечеството.

Не мисля обаче, че всички разбираме дълбочината на тази добра вест - спасението по благодат. Отнема години преди тази истина да проникне дълбоко в нашето съзнание. Множество ситуации, в които се проваляме по един или друг начин, само и само да се върнем отново при кръста на Исус, и да почерпим сила от Неговата прошка и възкресение.

Аз например, до ден днешен като се събудя сутрин, не спирам да мисля за това колко незаслужено е спасението ми, и колко изумен съм и до днес, че Бог се е занимал с мен, и ме обича. Това е истината! Аз съм изумен от това. Не знам дали аз бих умрял за себе си на кръст. И ако случайно ми кажете, че никога не сте стигали до място да сте разочаровани от себе си до такава степен, може би е време да се помолите Бог да ви отвори очите за истинската дълбочина на нашата изгубеност. Само тогава можем да оценим истинската мярка на Неговата прошка и любов.

Казвам всичко това, за да кажа следното: исках да познавам Бог още на 5 годишна възраст! Мислех за живота и смъртта. Исках да знам кой е сътворил небето и земята. Същевременно се чувствах недостоен. Убеден съм, че Святия Дух се е движел над моя живот от ранна възраст и ме е привличал към Исус много преди да съм можел да осмисля тези термини.

Майка ми и баща ми работеха като лекари в Ямбол, където израснах до 6-та си година. Никой в семейството ни не говореше за Бог или вярата. Дядо ми Георги, на когото съм кръстен, умира когато аз съм само на 4 години. Той е бил един от първите вярващи в Генерал Инзово - село, което се намира недалече от Ямбол. Той, заедно с други съселяни, започват да се събират и да изучават Библията. Приемали са протестантски мисионери и са изучавали Библията от Царигадския превод, познат като протестантски по онова време. Баба ми, обаче, остава православна и е била много против дядо ми и неговия фанатизъм, както е бил известен той тогава.

Убеден съм, че неговите молитви са отключили движението на Святият Дух в моя живот, дори да нямам реални спомени от дядо ми Георги. През 2006 година, само месец преди леля ми да почине, тя ми предаде Библията на дядо Георги с думите: "Запазих тази негова Библия през годините, но не знаех за кого беше. Сега знам, че е била за теб. Дядо ти би бил толкова щастлив, ако можеше да види това, което правиш!"

Въпреки тази индиректна връзка с българското протестанство в ямболския край, аз не считам себе си за потомствен протестант. По-скоро считам всичко това за дело на Божията благодат. Израснах като добър грешник в семейството на добри, честни и изключително любящи, и загрижени родители, които обаче в много отношения бяха силно оформени както от националната ни култура, така и от наложените от комунизма норми на мислене и поведение в онези години. Мразя комунизма не само за злото, което е причинил в живота на милиони хора, но и за доброто, което е възпрепятствал да се случи. Какъв ли щеше да е животът на моето семейство, ако комунистите не бяха иззели земите на моите пра-дядо Никола и дядо ми Георги? Какъв ли щеше да е животът на семейството ни, ако майка ми и баща ми, след години  влагане на сериозен труд и посвещение в успешните си кариери на лекари, бяха получавали заплати, каквито лекарите получаваха в същото време в свободния свят?

Всичко това, обаче, бледнее пред най-голямата празнина в живота на хората, а именно липсата на директно, непосредствено взаимоотношение, връзка с Бог чрез Святия Дух.

Тази именно празнина ме караше да съм същевременно търсещ и ядосан. Търсех истината. Вярвах, че има такава. Но не можех да я намеря. Последва моето разочарование от всичко - от семейството ми, от мен самия, от приятелите ми и от комунистическата система. В 10-ти клас започнах да чета "Мисли" на Блез Паскал и бях поразен от нещата, които този човек беше оставил за поколенията. Семето беше посято.

След това започнах да чета Сьорен Киркегор и търсенето ми се увеличи. В 11-ти клас намерих една Библия и започнах да я чета. Бях убеден, че има Бог, но не знаех как да стигна до Него. Ходех в православните храмове, опитвах се да говоря с попвете. Един от тях ме попита на колко години съм. Когато му казах, че съм на 16, той ми отговори, че ми било рано. Ядосах се още повече. Не ми беше рано за партита, пиене, приятелки и всяко друго греховно нещо, но според него ми беше твърде рано за Бог. Реших да не приема това за отговор и продължих да търся.

Военната си служба изкарах в Ансамбъла на ГУСВ, което се оказа решаващо за нещата, които имаше да се случат в моя живот в този период, а именно 1988-1990 година.

Ансамбъла на Строителни войски беше място за връзкари. Моята "връзка" беше хор Гусла и факта, че диригентът на този мъжки хор беше и диригент на хора на Ансамбъла. Като хорист в хор Гусла за много години, аз даже се бях амбицирал за това да кандидатствам с пеене в Консерваторията, като моя учителка беше проф. Мати Пинкас. Тя познаваше добре и семейството ми понеже баща ми, който беше търсен като национален специалист-гинеколог, беше оказал помощ на член на семейството на проф. Пинкас, която е един прекрасен човек.

Професорката ме подготви за изпита в ГУСВ и съм сигурен, че фактът, че съм бил дългогодишен певец в хор Гусла, както и това, че бях неин ученик, е изиграло роля да се окажа в Ансамбъла на ГУСВ. Този Ансамбъл, разбира се, е бил явно някакво творение на пропагандният отдел на Строителни войски, понеже се пееха основно песни в прослава на партията! Не мога да повярвам дори до ден днешен, че в продължение на 2 години всичко, което правихме беше да обикаляме из страната с цял автобус войници и да изнасяме пропагандни концерти пред трудоваци. Такъв идиотизъм явно може да бъде измислен само в една комунистическа система!

Но такава беше реалността тогава и ние бяхме благодарни, че казармата ни се състоеше основно в това през първата година да бъдем тормозени от старите войници и да пеем по разни поделения, а втората година се очакваше от нас да тормозим новобранците и да пеем по разни поделения. Само дето аз и една група войници приехме вярата в Исус Христос през септвември 1989-та година и това промени всичко. Не само живота на отделните хора, но вярвам, до голяма степен и живота на целия този Ансамбъл.

Permalink | Leave a comment  »

Качвам някои от архивите, които сме запазили, като пример за безмилостната клеветническа кампания на която бяхме подложени през 90те години. Без да влизам в много детайли, искам само да кажа, че мен и на нас никога не ни беше даден шанс да отвърнем и да се защитим. Измислените истории, взети назаем като от някаква криминална хроника, имаха за цел да дискредитират мен като проповедник, както и църквата като общност. Всичко това се смете под политическият килим на про-европейските амбиции на българският политически елит, който след престъпните режими на Беров и Виденов, окончателно банкрутирали държавната хазна, през 1997 година отправи поглед към Европейският Съюз и неговите фондове за присъединяване. Едно от условията за принадлежност към европейските политически структури беше разбира се установяването на религиозна търпимост. 

Анти-сектантските истерии на националисти и червени бяха взели да стават достояние на твърде много места и така се подготви плавната промяна в държавният курс спрямо протестантските общности. Никога обаче, никой в българското обществено пространство не пое отговорнист за тези действия, нарушили правата на толкова много хора и на нас като протестанти. Компромата "секти" беше трайно настанен в подсъзнанието на българското общество и според мен може да бъде активиран във всеки един момент ако и когато е нужно да бъде неутрализиран някой. 

Оставям на вас да си направите заключенията.

ВНИМАНИЕ: Материалите са високо токсични, четете на ваш риск :) 

Archive-24hhours-03.02.95.pdf Download this file

Archive-24hours-03.22.95.pdf Download this file

Archive-24hours-07.03.1994.pdf Download this file

Archive-24hours-08.21.95.pdf Download this file

Archive-Standard-01.27.94.pdf Download this file

Archive-Trud-11.21.95.pdf Download this file

Archives-24hours-05.12.1995.pdf Download this file

Archives-Trud-06.28.94.pdf Download this file

Permalink | Leave a comment  »

Здравей апостол Георги.

Искам да споделя нещо, за които се сетих като прочетох първата част на хрониките.

Преди години работех в МВР и от моя колежка в службата научих, че човекът, който е отговарял персонално за "работата" на службите срещу теб и църквата се казвал Олег Манев. Този човек във връзка с работата си многократно е чувал евангелието. По това време службите изземаха аудио и видеокасети за "експертизи".

От колежката ми разбрах, че малко след това синът на Олег Манев станал наркоман, а преди няколко години самият Манев починал от рак. Не знам дали в края на живота си този човек, който е бил противник на божието дело се е покаял.

Благословения за теб и цялото семейство.

Весела

Permalink | Leave a comment  »

До моите зрели братя и сестри в Христос

Пиша този мейл до всички вас, които смятате себе си за част от църквата, т.е. не само формално членство, но в сърцето си ви е грижа за дома и вярвате в църквата като родена от Бог и отъждествяваща се с Неговото дело на земята.

Радвам се, че имах възможноста да служа в църквата през изминалите три седмици. Въпреки, че пътуването ми до България не беше само заради това, работата свързана с църквата зае основна част от моето време. За което се радвам.

Както вече знаете, моето основно послание по време на това посещение беше посланието за зрялост и призива към зрялост. Наближавайки 20та годишнина на църквата, усещам повече и повече нуждата от това да говоря като зрял християнин и лидер на зрели хора в църква Прелом. Императивно важно е да хванем това, ако ще успеем за в бъдещето.

Зрялостта е нещо като невидим, но задължителен участник в живота. Ако я няма, всички страдат от това. Ако е там, всички се възползват, но не винаги разбират, че именно тя е причината за това.

Помислете за това: има ли нещо в националната ни култура, което да отбелязва настъпването на зрялост в хората и да просвещава всички относно важноста на този момент? Помислете също така за културата на семейството, в което сте израстнали. Можете ли да кажете, че вашето семейство е разбирало добре съзряването и адекватно ви е приготвило за отговорностите, с които то се характеризира?

А Църквата? Мислейки за българската християнска сцена, колко зрялост виждате в нея и доколко новото поколение от вярващи, което се роди в годините след 1989 година, разбира важноста на тази духовна динамика?

С риск отново някой да ме обяви за "черноглед" (за моя радост, други хора го наричат същото това нещо "реализъм" или "обективизъм"), моето лично убеждение и наблюдение е, че зрялоста е неразбрана като цяло и от националната ни култура, и в повечето семейства, и в българското християнство. Радвам се да кажа обаче, че има и достатъчно изключения, които ни дават основание за надежда, че можем да променим резултата дори в нашето поколение. 

От стандартните стереотипи, че мъжа е зрял, след като е бил в казармата, а жената след като е родила, до тенденцията на това за 40 годишни мъже и жени да се говори като за "момче" и "момиче", имам достатъчно причини да вярвам, че трябва да се говори доста за зрялоста - духовна, личностна и дори като общество.

Такова благословение е за мен да видя семействата в църквата. Довчерашни тинейджъри са днешните майки и бащи. Довчерашните мъничета са днешни тинейджъри.

Остарвяме ли или съзряваме? Двете не са тъждествени понятия.

За съжаление един от страничните нежелани ефекти на остаряването е развиването на цинично отношение - към Бог, вярата, доброто, хората. Много по-лесно за някои хора да се настанят на кушетката на циник, който е решил да не очаква много от себе си, но и да не даде това право на другите. Циниците стават наблюдатели на театъра на живота, винаги критикуващи ставащото на сцената, вътрешно убедени в лошия или посредствения край на пиесата.

Мечтателите виждат проблемите, но не пускат мечтите си. Особено, ако тези мечти са вдъхновени от Исус.

Преди 20 години, Бог вложи в мен мечтата да видя църквата възстановена. Да направя всичко, което Той ще поиска от мен за да оставим зад себе си църква, по-добра от тази, която аз заварих през 1989 година, когато станах вярващ.

Но знам и друго - това не е задача само за един или дори двама или трима. Ще започне с мечтата, с визията и вдъхновението, което Бог ще даде на един, двама или трима. Ще премине в съгласие между тях и ще нарастне в църква, тогава, когато една цяла общност - майки, бащи, семейства, неженени, млади, възрастни - всеки, който Бог призове да е част от Тялото, сподели тази мечта.

В зрялост ние можем да говорим за грешките, греховете, недоразуменията, проблемите и несъвършенствата - без обаче да пускаме мечтата, идеала и вдъхновението си от Исус.

Пиша това, понеже започвайки да описвам и публикувам това, което си спомням за послените 20 години, искам да няма недоразумение относно моите мотиви и намерения.

За мен по-важно е бъдещето, което Бог има за църква Прелом, Апостолска Реформирана Църква и националното видение ЕДИН МИЛИОН, а не миналото, било то добро или недотам добро.

През последните години ме е държала и мотивирала вярата в бъдещето, което виждам, че Бог има за нас като духовно семейство, за България като нация. Това бъдеще обаче не е гарантирано. Нищо не е гарантирано. Обещанията на Исус са "Да" и "Амин" що се отнася до Неговата воля, но това не означава, че те автоматично ще бъдат установени на земята. Има битка за Божият план и всеки от нас трябва да направи своята част, за да видим това добро бъдеще, което Бог има за нас да стане реалност - както в личният ни живот, така и като църква и като нация.

Аз съм готов, а ти?

Permalink | Leave a comment  »